Русенският съд несправедливо осъди журналистката Ася Пенчева

 Осъдиха журналистка за неудобни разкрития в дом за деца

 

Районният съд в Русе осъди Ася Пенчева - журналистка от вестник "Утро" на 5 000 лева глоба

и 1000 лева обезщетение. Съдия Ралица Русева я призна за виновна по обвинението в клевета за опозоряване на служителка от дома за деца "Надежда".


Преди година Пенчева пише материал след разговор със служителката в дом за деца, лишени от родителска грижа Ценка Благоева. Тя разказва, че в дома се нанася побой над възпитаници. По-късно, обаче, Благоева решава, че е оклеветена от журналистката и подава жалба срещу нея в размер на 3000 лева. Това се случва на фона на публикуван във вестника материал с използван касетофонен запис от разговора със служителката.
Междувременно става ясно, че Благоева е била осъдена през декември миналата година от своята колежка Стоянка Петрова за това, че я е наклеветила във вестника като заявила, че е насилвано дете.

 На Ася Пенчева е наложено и строго обществено порицание. Журналистката заявява, че не е очаквала такова съдебно решение.

 

Регионалният координатор на Програма "Достъп до информация" Цвета Ненова ще сезира фондацията, която защитава правата на журналистите. Ще бъде информирана и международната организация SEEMO, която осъществява международен медиен мониторинг в страните от Югоизточна Европа.
„Тази присъда е незаконна, несправедлива и тя ще бъде обжалвана и се надявам, че съдът е мъдър и в крайна сметка ще вземе правилното решение. При тези категорични доказателства, че журналистката Ася Пенчева си е свършила отлично работата, вместо поздравления, тя получи осъдителна присъда. Този, който наруши правата на децата и който трябва да бъде предаден на съд, получи 1000 лева обезщетение", заяви адвокатът на журналистката Георги Георгиев.
Пенчева има над десетгодишен стаж. Носител е на наградата "Черноризец Храбър" през 2010 година, в раздел "Регионални медии".
В подкрепа на Ася Пенчева излезе:

Декларация на Дружеството на русенските журналисти към СБЖ

Осъдителната присъда, която вчера РРС постанови срещу журналистката от вестник "Утро" Ася Пенчева, е пример в най-чист вид за посегателство върху свободното слово чрез държавната машина.
Обвинието към журналистката, че с материала си за проблемите в дома за деца "Надежда" е разгласила клевета за социалната педагожка Ценка Благоева, буди недоумение. Недоумение, защото думите на тъжителката са записани на диктофон с нейно знание и съгласие, а и самата тя вече е осъдена за клевета от Стоянка Петрова по повод на същия казус. По това дело присъдата над Благоева се основава точно на интервюто, което тя е дала на Ася Пенчева. Повече от странно е, че в единия случай записът от диктофона на журналистката на "Утро" е от значение за съда, а в другия не е признат за доказателство.
Ние, членовете на Дружеството на русенските журналисти, категорично не сме съгласни със сигнала, който присъдата над наш колега излъчва в обществото. Изводът, който тя налага, е, че няма по-голям престъпник от журналиста, който си е свършил работата професионално.
Докато Ася Пенчева трябва да плати глоба на държавата, обезщетение на Благоева и да бъде публично порицана, лица със скъпи костюми, още по-скъпи адвокати, кървави или катранено черни биографии и характерни прякори се оказват кристално чисти и безукорни граждани.
Когато се постановява присъда над журналист, не е лошо магистратите да се сетят, че ако не бяха журналистическите материали, "Могилино" още щеше да съществува, скрито под безметежното неведение на обществото. Щяха да съществуват също едрите бонуси, хищническите заменки и какво ли още не, заради които вярата на хората в справедливостта се срива все по-надолу и по-надолу.
Надяваме се на безпристрастността, обективността, мъдростта, и професионализма на втората съдебна инстанция.

Журналистическата гилдия застана зад осъдената Ася Пенчева

Русенският съд осъди журналистка заради това, че е уличила служителка на социален дом в упражняване на физическо и психологическо насилие над възпитаници в дома, в който работи.
Журналистката Ася Пенчева получава сигнал, че над децата в дом за сираци е упражнявано насилие. Тя направила интервю с една от възпитателките от дома - Ценка Благоева. Скоро след публикуване на материала, репортерката получава призовка за съд.
Въпреки записа с диктофон, който обвиняемата предоставила в съда, Русенският съд отсъжда Ася Пенчева да изплати глоба от 8000 лева и лихви от около 300 лева.

Причината за това решение на съда била, че за записа, направен от Пенчева, няма документи от прокуратурата, такива обаче са необходими само за записите от СРС-та. За журналистическите записи по закон не са необходими такива документи.
Ася Пенчева ще обжалва решението на съда.

Журналистката Ася Пенчева: Какво се случи и защо ме осъдиха?

Филмът, в който се вкарах, започна през юли 2011 г. Тогава при мен в редакцията дойде Милена Саха, добре позната ми с грижите си към сираци, напуснали институции. Винаги съм защитавала нейната кауза и съм й съдействала. Та тя ми донесе диск /CD/, на който имаше три видеоклипа с потресаващо съдържание – дечица от дом „Надежда“ в Русе разказват за насилие над тях от страна на персонала. Някой възрастен /глас зад кадър/ им задаваше въпроси, а те, миличките, отговаряха разпалено и емоционално. Няма нормален човек, който да остане равнодушен към такава сцена. Тъй като и аз минавам за нормален човек, при това грижовен родител, се ужасих. Едновременно с това обаче не можех да повярвам, че това е възможно. Защо пък да не е, ще попитате веднага и ще си спомните за Могилино, Бургас и Ямбол.

За мен беше невероятно, тъй като познавам работата и хората от този дом повече от 20 години. Да, честно! Всички красиви и добре запазени дрешки, които моите деца надрасваха, ги носех там. Отделно в качеството си на репортер пък за всяко събитие или просто така, посещавах точно този дом. Познавам и персонала. С това започна абсурдът.
Въпросната Милена Саха ми обясни старателно, че социалната работничка Ценка Благоева е готова да ми разкаже за насилията и безобразията в дом „Надежда“, при това не се страхува да застане пред фотоапарат и репортерски диктофон. Да не повярваш, нали! Обаче аз повярвах. Заради децата. Ако пък се е случило наистина такова безобразие, кой да защити мъниците, ако не аз! Един процент да беше вярно, си струва всички усилия, нали, нормални хора!
Рано сутринта отидох във въпросния дом и намерих смелата социална работничка в една от занималните. Впрочем не, вратата беше заключена, тъй като другарката в момента се къпеше и само едно единствено момиченце беше вътре и не можеше да отключи. Странно. Занималните няма за какво да бъдат заключвани. Включих диктофона си още тогава. Не го изключих до последната минута на престоя си в дом „Надежда“. Инстинктът ми подсказа, че работата не е съвсем читава и мислех /оказа се грешно!/, че записът ще ми помогне в следващ етап. За съд не ми дойде на ум, но пък за проверки от институции бях убедена.
Още с първите си думи социалната работничка Ценка Благоева започна да пълни сценария на абсурдния филм с реплики, които нямат нищо общо с истината. Въпреки това разказа в подробности как едно дете на 3 години е било малтретирано. Правя вметка, че точно родителите на този хлапак, социално изостанали, описвах месеци по-рано на страниците във вестника и лично съдействах личните им карти да бъдат предадени по служебен път в друга община и да не харчат излишни пари за път до Русе за получаването им. Няма ненаказано добро, но това стана ясно по време на съдебното дело. Та след като ми бяха съобщени всички зверства, потърсих другата гледна точка – на учителката, която бе обявена за побойник. Изслушах и нея. Да се чете „записах и нея“. Естествено, не минахме и без коментар от директорката. Съвсем нормално беше всеки да твърди своето. С целия този набор от информация аз написах материал. Заради онзи един процент вероятност с детето Габриел /в материала съм сменила името му на Сашко, тъй като такива са изискванията на ЗЗД/ да се е случило наистина такова зверство.
След публикацията за дом „Надежда“ в институцията влязоха всички възможни проверяващи органи – прокуратура, полиция, Агенция по храните, Отдел за закрила на детето, Агенция социално подпомагане барабар с общинските структури, Държавна агенция за закрила на детето, Регионална здравна инспекция, Инспекторат по образованието и т.н. В нашата държава дал Бог служби. Не установиха да има насилие. А може би прикриваха? А може би някой просто си беше измислил всичко? А онзи един процент вероятност Габриел действително да е бил насилван и удрян до кръв по главата с Библия /така твърди Благоева пред диктофона ми/?
Не съм нито институция, нито разследващ орган. Затова професионално започнах да следя развитието на нещата. Вярно, от полицията ми изискаха записа и аз го предоставих за нуждите на следствието. Процентът, процентът вероятност…!
Прокурорската проверка още не е приключила. 11 месеца от тогава. Това не е наша работа да коментираме. Само че през това време набедената за побойница учителка доказа пред съда, че не си е позволявала и шамар по дупето на детето да удари. Така Ценка Благоева беше осъдена за клевета. Трябваше да плати глоба от 3000 лева на държавата. Тъй като това е сериозна сума за повечето български граждани, тя заведе дело срещу мен. Седем месеца след интервюто, проведено на четири очи в двора на дом „Надежда“. Изведнъж се почувства обидена и оклеветена, а аз пък съм изопачила думите й.
През февруари, когато в редакцията бяха донесени призовката и тъжбата, смятах, че всичко ще приключи много бързо. Ценка Благоева искаше да се чуе този прословут запис и да стане ясно, че тя не е казвала нещата, които пък аз съм написала. Отлично!, помислих си, и аз това искам – да чуе съдът записа и да стане ясно, че тя е казала нещата, които съм написала.
Съдийката Ралица Русева обаче обяви, че не приема записа, тъй като той не е доказателствено средство, събрано по реда на НПК. Санким преди да прави каквото и да е интервю, всеки журналист трябва да тича първо при прокурор за бележка и след това да бяга към събитието и събеседника си. И аз увиснах. Почти като в парапланер в термика. Четири месеца, четири заседания и присъда – виновна.
Филмът продължава. Ако има нещо хубаво в цялата тая гадост, е подкрепата на колегите ми в Русе. Те дойдоха в залата, а конкурентният иначе вестник „Бряг“ писа нон стоп как върви делото. Не заради мен, а заради честта на репортерския диктофон. Четири месеца доказвах, че не съм камила и нямам гърбици.
Първият сезон приключи. Ще има втори, обещават сценаристите. Въпросът е обаче как да работят журналистите и струва ли си изобщо да зареждат батериите на касетофоните си?.

Във връзка с осъдителната присъда, която получи днес, журналистката Ася Пенчева публикува в сайта си своята позиция:

Доказателството ми

Това са записите, които съдия Ралица Русева не пожела да приеме като доказателство за невинността ми. Ще пусна и двата варианта – пълен и съкратен. Съкратеният бе направен с помощта на тонрежисьора от БНТ 2 Елена Джелепова след работно време. Монтажът се наложи, за да се спести време и нерви на слушателите.
001_A_011_Pencheva_2011_07_08_EDIT