Българските митове и легенди !

В българската народна традиция са запазени вярвания за свръхестествени същества, към които човек има повече поетическо или общоезическо отношение. Това са митични същества, които са свързани почти изцяло с природата и са по начало индеферентни към човека. Когато все пак човек ги доближава към себе си, те са представени или приятелски, или са зле настроени. В последния случай те се уеднаквяват с демоните и влекат със себе си съпротивата на човека.

Такива същества са примерно самодивите. Това са най-често очарователни девойки с руси коси, понякога и с крила. Силата им се крие в облеклото. Ако им се отнеме те стават подчинени на човека. То се стои от риза рокля, златна забрадка, зелен пояс и забунче. Тези дрехи имат особености на птиче облекло тъй като са украсени с пера. Според народните вярвания самодивите обитават горите, дивите и планински усои – най-често Пирин, Витоша, Рила и Стара планина. Тези същества владеят кладенците, реките, езерата и могат да спират водите т.е. да предизвикват суша. Самодивите са страстни любителки на музиката, обичат да слушат мелодиите на кавала, затова отвличат овчари при себе си за да им свирят. Обиталищата си пазят ревниво от хората – ако някой пристъпи в тях – той изчезва безследно или се връща неизличимо болен.

Не всички самодиви запазвали девствеността си. Някои имат деца, които къпят в езерата, в речните вирове. Случва се понякога да се омъжат за обикновени хора, но никога не стават добри домакини – често избягват с децата си, като изхвръкват през комина.

Обикновено самодивите се появяват през пролетта и лятото. Обичат много празниците най-вече Великден. Ако някой не зачита тези празници, те го наказват – убиват го, ослепяват го.

Ламята е женско същество с иконографски вид на грамадно влечуго с остроноктести крака и кучешка глава и остри зъби. Устата и е толкова широка , че може да глътне човек или добиче. Тялото и е покрито с жълти люспи. Чести са образите с три или девет еднакви глави. Ламята е най-често мотив на народните песни и приказки. Живее на дъното на морето или в пусти гори, спира водите на кладенци, реки и езера също като самодивите. По този начин кара хората да жертват някой, за да го изяде.

Въпреки страхотността и някои юнаци излизат на борба с нея и я побеждава, като отрязват главите и. Най–често такива юнаци са Крали Марко, Бранко юнак и Храбро юнак.

Врагове на ламите са змеевете, млади мъжки същества в човешки образи, с опашка и с крила под мишниците. Долната част на тялото им е покрита с лъскави като злато люспи. Те обитават непристъпни гори и пещери. Названия като Змейова дупка, Змейов кладенец и др. са чести из България. Змейовете се хранят главно с мляко, ядат много бял хляб и пият гъсто вино. Змейовете са приятелски настроени към хората.

Втория вид митични същества имат по-определено демонично естество. Тяхното отношение към човека е враждебно. Те определят съдбата му или атакуват съществуването му. Най-благоприятния случай те съзнателно го щадят, а в най – тежкия жестоко довършват живота му. Поради това, пазейки се от тях по пътя на активна борба, човек лицемерно ги почита и престъпя към тях с дарове за благоразположение. Молитвата му обаче е изключена в отношенията му към тях. Ако има словесен израз, той представлява заклинание, съпроводено с магични действия за отгонване.

Орисници са три женски същества, които ходят винаги заедно по света, посещават домовете с новородени деца и определят съдбата им. Това става в третата нощ след раждането им. Тяхното обиталище е на края на света при слънцето. Видът на орисницата не е типизаран в народните представи. Най-често ги представят чернооки, тънки и високи като едната е на около 18, другата на 25-30 , а третата около 30-35 години. Те са облечени в най-хубавата местна носия. По своето естество орисниците са типично наследство от матриархалната култура.

Болестите са се смятали за демонични същества, които се изпращали от бога, за да наказват хората, заради греховете или, за да събират човешки материал за чудни калета и манастири на бога. Общия им брой е неустановен – 7,12,77. Обикновено това са женски същества, грозни, страшни, нечисти и дрипави. Ето някои от индивидуализираните болести:

Чумата е стара, грозна жена, с дълги несресани коси, дълги костеливи ръце с дълги нокти, облечена с черна, дрипава дреха. Обикновено чумата носи и дете в пелени, което обича да повива във вълна. Носи и списък на хората, които трябва да покори. Удря жертвите си със стрели. Според вярването тя идва не за отделни хора, а тогава, когато има много грешници за избиване.

Въпреки грозотата си чумата обичала чистота, била милостива към старците и вдовиците и не ги убивала. Тя се поддавала и на молби и на благоразполагане.

Шарката (Varicella) е представена от три сестри моми, които единствено между болестите не са грозни. Най-възрастната сестра се нарича едрица, средната – брусница, а третата – ситница. Те са обикновено весели, добреразположени. Нападат децата, които прекарват леко болестта. Много се сърдят когато видят да ври вода или да се коли животно – кокошка, прасе, гъска и др. и да се попарват с вряла вода.

Някои от болестите се подават на омилостивяване чрез нагостяване с прясна пшеничена погача, намазана с мед. Това ястие им се слага зад вратата или пред къщата всяка нощ докато в къщата има болен.

Третата група демонични същества са зле настроените към човека демони, срещу които се взема отрицателно отношение: използват се заклинания и се извършват по-сложни магии за предпазване. На първо място в тази група е дяволът, който по образ и характеристика е напълно библейско наследство, обогатено по пътя на апокрифните и етническите легенди. Изобразяван е с човешко-животинска глава с рога, космато тяло с опашка, дългоноктести ръце и крака: въоръжен е с желязна вила или друго оръдие, за да прави пакост на хората.

Вампир се смята уплатнената душа на умрял човек, прескочен от нещо или умрял от язва или от престарялост. Външният вид на вампира е неопределен: той е като сянка на човек или на някакво животно – куче, котка, кокошка. Излиза обикновено нощем, ходи по полици, тавани, премята паници, измъчва близките си. В характеристиката на вампира влиза и това че той се бои от вода, от тръни, от огън, от светлина. Той е наивен – лесно може да бъде измамен, бои се от вълци, животински череп и от желязо: гръмотевицата лесно го убива. Понякога вампирът може да бъде хванат от особени хора – вампирджии. Те го виждат, хващат, варят го в казан или го убиват като от него остава само пихтия – съсирена кръв.

Гробът на вампирясал мъртвец се познава, ако е хлътнал и ако има дупка. Когато смятат , че някой е вампирясал, за да спрат злодеянията му, разравят гроба му и пробиват тялото с нагорещен кол. Вампирът е също демон познат в старобългарско време и в славянската древност.

На най – ниското стъпало в народната митология стоят вещиците. Смятало се, че това са определени жени от селото, които поради общуване с духове се превръщали на полудемонични същества и се занимавали предимно със зловредна магия. С нея те отмъщавали на неприятни тям лица, създавали свади между съпрузи без причина. Вещиците са преследвани от църковните проповедници. Вярването във вещици е много старо у българите.

В митичния свят на българите има още много митични същества. Те плашат хората и им дават основание да си обясняват едни или други нещастия с техни действия.

Легенда за нос Калиакра   - разказва за 40 български девойки, които завързват косите си една за друга и се хвърлят в морето, за да не попаднат в ръцете на османските поробители. Днес в началото на нос Калиакра се издига обелиск, наречен “Портата на 40 девици” в памет на това събитие. Друга легенда разказва за свети Никола, покровителят на моряците. Тъй като се стремял да избяга от турците, които го преследвали, земята под краката му се разтягала, но напразно. Той бил заловен и убит. На самия край на носа сега има малък параклис, реставриран през 1993, символизиращ неговия гроб.


Царевец и Момина крепост се намират в град Велико Търново. Легенда разказва, че там в римско време имало калета, които охранявали пътя за великолепния Никополис. Когато варварите нахлули, обсадили и разрушили великия град. Тогава римляните се настанили в калетата. Под тях имало големи подземия свързани с тунел. В галериите римляните пренесли съкровищата на Никополис. Крепостите римляните укрепили и задържали известно време. Когато се наложило да отстъпят, те направили смъртоносни механизми в галериите и ги намазали с отрова. Тайните входове маскирали. Входът на подземието под Царевец се намирал в южната част. По галерия се стигало до подземно езеро. Само човек, знаещ тайната на съкровището можел да продължи. Скрит механизъм източвал водата и по стъпала се стигала друга галерия. От тук надолу имало няколко нива. На всяко римляните оставили по едно съкровище. В галериите към съкровищниците дебнели много опасности... Ако непосветен влезел никога не ще се върнел жив. Във всяка зала имало безценни предмети - златни и сребърни, украсени със скъпоценни камъни. Безброй златни монети били струпани на купове. Подземието под Момина крепост било на две нива. Съкровището било долу. Входа бил голям геран. На дъното се виждала вода. По стъпала се слизало долу и там в страни започвала галерия. Когато римляните се оттегляли отгоре сложили каменна плоча и я засипали. Втори вход имало в ниското. Нишанът бил голям четвъртит камък с топка отгоре...


Легенда за Асеновата църква
  Занемели свещените песни и тържествени химни в преславната църква на могъщия Асен. Над гробовете на българските царе се издигнало минаре и мюзеин призовавал правоверните на молитва за прослава на аллаха и неговия пророк Мохамед.
Смутени били мощите на българските царе,чиито кости почивали в църквата. И нощем, в късен час, кога луната се скриела и зловещ мрак обгърнел челата на Царевец и Трапезица, се зачувал шепот:
- Що  е  това? - Кой служи в храма на Великия Асеня?
- Кой   дръзна   да   направи  това   светотатство?
   Разгневили се първите български царе,  раздвижили се в земята, сякаш искали да излязат от гробовете и да мъстят. И шепотът  в  потаен  нощен час се смесил с пукота на земята - минарето се разклатило и през една тъмна нощ се съборило. Шейхът се смутил. Но въпреки това, той отново събрал майстори и заповядал да съградят пак минаре. Зачукали те,  затракали над българските гробове. Отново се извисило високо минарето, отново гласът на мюзеина се чул да призовава правоверните.
   А царете пак блъснали. Надигнали се. Искали с трясък да разпукат земята, да излязат и да накажат този, който се подиграва с българската вяра.
- Няма ли жив на земята българин? Няма ли кой да попречи на това нечувано злодеяние в храма на могъщия Асен?
   Ала сводът бил як. Той се разклатил и caмо минарето отново паднало.
   Оттогава всеки път, когато есен позлатявала листата на дърветата, нощем излизали царски сенки. Едрите елмази на короните им блестели, багрениците се диплели от бавните им  стъпки. Лицата им светели от гневните пламъци на  очитe. Те обикаляли църквата,а над  Янтра се понасяли тържествени химни. После шествието  влизало през зазиданата  от турците  врата в храма.Чувал се и тропот, и цвилене на препускащи коне. Звънели  копия по метални  щитове и далечен глъч от човешки гласове долитал като зов. Турците долу се криели в одаите си, треперели от страх и не смеели да се покажат. В такива нощи минарето на джамията отново се срутвало и вещаело зло.
   Подземните сили разгневили шейха на джамията.Той не искал да им отстъпи. Едни ден  заповядал да се разкопаят гробовете. Изхвърлили от там всички кости. А минарето пак започнало да се издига все по-високо и по-високо. Този път точно над гроба на самия цар Иван Асен II. Минарето било завършено. И ето че през нощта се явил войник. Той бил в старите   воински дрехи на българите и носел остър меч в ръка. Огледал воинът околността и спрял  срещу минарето. Замахнал с меча си, после стъпил на  купчината развалини, с гордост се огледал пак и изчезнал. На сутринта турците намерили минарето съборено и разпиляно на части. А в бедните хижици с българска реч от уста на уста се говорело:  Сам цар Иван Асен II съборил минарето! Смутил се шейхът, но пак замислил как да изгради минаре, което никой не може да събори. В една нощ до леглото му застанал той  - воинът с бляскав меч и силна десница, замахнал и пронизал поробителя.
   Така джамията останала без минаре. А щом се извиела буря, с гърма ехтяла прокоба, от  скала на скала отеквал глас:
   - Така ще бъде промушен всеки, който иска да издигне минаре над светите олтари на българската слава!

   Всяка година в полунощ срещу 9 март - денят на светите 40 мъченици, из затрупания с камъни олтар на царската църква излизала неземно хубава мома. Била облечена в бели одежди, а русите й разплетени коси се спуснали свободно по раменете. Дълго време тя стояла пред олтара със свити за молитва ръце. После запалвала златен свещник и с него обхождала джамията извътре. На трите места, там, където били погребани трима велики български царе, бялата сянка коленичела и дълго се молела. След това тръгвала към изхода, към стария зазидан от турците изход. Вратата сама се отваряла пред нея. Надгробните плочи почвали да се разместват и тракали глухо. Водите на Янтра с необикновена сила се разбивали о брега. Но щом сянката пристъпела, в миг настъпвала гробна тишина. С бавни стъпки тя отивала към царските гробници в двора. Намирала в буренака всеки забравен гроб, вдигала плочата му и запалвала кандило.
И когато най-после бялата мома тръгвала към реката да се окъпе, в тревясалия двор на джамията блещукали неугасими блуждаещи пламъчета.
   Първи петли щом пропеели, бялата сянка литвала като ангел на невидими крила, спущала се към олтара и се стопявала в него.
   Ако турчин или българин - родоотстъпник видел там светлината или бялата сянка на девойката, незабавно го поразявал силен недъг. Родолюбивите българи пък намирали сполука и изцеление.

ИЗВОРЪТ НА СЪЛЗИТЕ

Преваляло пладне, когато конниците, все нагиздени и яки турски войници слезли до извора, за да напоят животните. По това време момите се спускали по пътеката натам, за да напълнят ведрата с ледена вода. Като видели непознатите, девойките не се стъписали, а още по-високо вдигнали глави и смехът им екнал над цялото поле.
Най-напред вървяла чернооката Камена. Лицето й било румено, дебелата плитка лежала върху лявата й гръд, а на рамото й новата кобилица не помръдвала. Като стъпвала, синият сукман леко се отхвърлял напред и по надолното откривал здравите бели прасци на краката.

Това не останало скрито от младия и запотен от горещината Ахмед бей. Много жени имал в харема си, но такава красота за първи път срещал в тези пущинаци. Пътят минавал отвъд гората и пътниците рядко се отбивали в разхвърляните по поляната колиби.

Когато момите се наредили до каменната стага да наливат ведрата от извора, Ахмед бей си рекъл: "Искам я, нищо няма да ми попречи да я имам..." И се обърнал към Камена:

- Не те познавам, девойко, но ти си толкова хубава, че в моя харем и дом ще бъдеш най-волната птица...

- Няма по-голяма волност от тези поляни, аго - отговорила Камена. - Тук е моето гнездо, близки и първо либе...

- Но моята власт и богатство нямат чет! - ядосан казал Ахмед бей.

- Човешката воля и свобода не се мерят със злато. И тук ми е добре... Не съм аз за твоите хареми, нито за богати дворци. Я виж, аго, какви зелени морави, какви гори и дворове...

Тези думи хич не харесали на Ахмед ага, за първи път заставали срещу волята му. Колко такива хубавици имал у дома във Вратица, но нито една не била му отказвала: всички доброволно идвали. А що за жена била тази!

- Хванете я и я вземете насила! - заповядал на войниците Ахмед ага.

Спуснали се те към Камена, но тоз миг от храстите излязъл висок, снажен, широкоплещест момък. Брадата му приличала на мравуняк, а косата лежала върху раменете каито коренище. Макар и облечен в скъсани кожи, силата му напирала и личала. В мускулестите ръце стискал дебела дренова тояга. От очите извирала омраза и ярост. Като го видели, турците отстъпили, а Ахмед докоснал ножа, мушнат между сърмените колани. И неговото тяло потръпнало при вида на това чудовище, което повече приличало на мечка, отколкото на човек.

- Ако докоснете Камена, всички ще ви удавя в извора! - заканил се момъкът. После се обърнал към девойките, които стоели горди и снажни на пътеката. - Вървете си у дома...

Те отминали към колибите. Ахмед бей скърцал със зъби: Не, не иска да прости на този дързък гяур, не иска да се лиши от тази хубавица, пленила го от първи поглед. Но как да го победи, когато стоял насреща му като канара. Тогава решил иначе, с подкуп и хитрост.

- Ти ли си либето на тази хубава девойка? - попитал го турчинът.

- Всеки избира онова, което е от негова кръв и плът... Ако сме роби, то поне хубост и сила имаме.

- За твоята сила бих дал хилядо жълтици, но в замяна на това ще ми отстъпиш тази невиждана красота, която до днес е радвала твоите очи...

- Имам само нея, ага. Дам ли ти я, оставам гол като тази тояга. Златото се харчи, а красотата се помни вечно...

- Така е, но е престъпление такава красота да се губи по тези пусти места...

- Хубава птица не обича кафез, аго. Затова си върви по живо и здраво и остави Камена да си краси тези простори... На никого не е нужна мъртва птица.

- Че кой иска да я убива?!

- Ти, в твоите сараи...

Незабелязано от Драган, Ахмед ага дал знак на турците и те се нахвърлили върху момъка. Съборили го на земята и вързали ръцете му. Приближил се тогава агата до него и рекъл:

- Моите соколи ми служат за лов, иначе отсичам главите им...

Повели Драган през моравите на изток, там, където се вдигали стаги на черни колове. Научила за това Камена и хукнала подир любимия си, но никъде не го открила. А войниците стигнали до една скала и там отсекли главата на Драган. Щом тя паднала долу, от подножието на каменния бряг бликнала много вода. Образувало се езеро. Камена ден и нощ обикаляла горите, плачела и всяка сълза се превръщала в камък. От извора пила вода, но не видяла очите на Драган, които я гледали от дъното. Все вървяла девойката по долове и гори и търсела, викала любимия си. Оттогава никой не я видял повече. Още преди векове хората нарекли извора - Драгавец, а каменистите брегове на потока - Каменица. И днес при вятър като застанеш до чешмите, се чуват стъпки по козите пътеки. Толкова много камъни са покрили бреговете на Каменица, че трудно е и трева да поникне върху тях. А по околните ниви хората са натрупали грамади от бял варовик: все чистят, а на утрото той отново покрива земята. Казват моите съселяни, че Каменица все още търси своя любим... Вярно ли е, не е ли, легенда е това, но изворът никога не пресъхна, а белите камъни блестят на слънцето като бисери..

Сътворението -  две от популярните славянски легенди:

Летели в небето над безкрайното Море три сокола. Единият летял отпред, а другите два - отзад. Първият избирал пътя и предвождал другите два, които го следвали. Този, който летял зад дяснот крило на първия сокол, стискал в клюна си сноп класове, пълни със зърно и гледал нагоре, към Небето. Другият, този който летял зад лявото крило, стискал в клюна си буца суха земя и гледал надолу, към дълбините на Морето. Първият сокол бил Прародителят на всичко - бог Род, вторият сокол бил светлият Белобог, а третият сокол - мрачният Чернобог. Дълго летели трите сокола, но изведнаж Чернобог отронил от клюна си буцата земя, която полетяла към бездънното Море и вълните я погълнали. Тогава, по волята на бог Род, той се превърнал в сива патица и се гмурнал чак до дъното на развълнуваното Море, взел буцата пръст, издигнал я над вълните и бог Род я превърнал в Остров. По негова воля, всред острова се издигнала чак до Небето висока бяла Планина, а на върха й израстнал грамаден Дъб. Около планината обикаляли Слънцето и Луната и от едната страна било Ден, а от другата - Нощ. След като направил всичко това, бог Род-Соколът кацнал на върха на величествения Дъб и тогава настъпило време да действа Белобог. В миг, той се превърнал във величествен Орел, стрелнал се високо, високо в Небесата и хвърлил от високо житните зърна. Зърната паднали в плодната земя и ден след ден за тях започнал да се грижи Ярило. Тогава бог Род заповядал на Белобог и Чернобог да дарят с душа всички същества на земята. Дал им той вълшебен чук и заповядал да удрят с него по Камъка, който лежал на върха на Планината, в подножието на величествения Дъб. Белобог и Чернобог се превърнали в могъщи великани и започнали да удрят с все сила по Камъка. Заудрял с вълшебния чук Белобог и на всички страни се разлетели живи искри, блестящи като злато. След него, Чернобог заудрял с вълшебния чук и в същия миг излетели черни врани и пълзящи змии. От този момент, душите на живеещите според законите на Правдата приличали на златните искри, а на тези, които живеели според Кривдата, душите им били като черните врани и пълзящите змии.

--------------------------------------------------------------------------------

В началото на времето, Светът бил обгърнат от непрогледна тъмнина. Но Всевишният създал Златно яйце, в което бил затворен Род, създателят на всичко живо. Тогава Род, със силата на Любовта разрушил своята тъмница и създал Вселената - безчислено множество звездни светове, а също и нашия земен свят. Слънцето излязло от лицето му, светлият Месец - от гърдите му, Звездите - от очите му, ясната Зора - от веждите му, тъмната Нощ - от мисълта му и буйният Вятър - от диханието му. Така Род създал всичко, което виждаме около нас, всичко, което наричаме Природа. Той отделил видимия свят, явното - Яв, от света на невидимото, духовното - Нав. Той отделил също Правдата от Кривдата. След това Род поставил Слънцето, което излязло от лицето му в златна лодка, а Месеца - в сребърна лодка и те започнали да обикалят около Земята. Накрая, от божесвения му дъх се родил Сварог - Небесния Отец. Сварог завършил миротворението и станал господар на Земния свят и на Божието Царство. Той издигнал дванадесет стълба, подпиращи Небосвода. Така бил създаден Света, в който живеем.

--------------------------------------------------------------------------------

В Преславската планина е проходът Дервиш. Пътя през него наричали Шахан Йолу. Проходът и пътят се пазели от крепост, наричана Белото градище. До днес по тези места личи водопроводът. От крепостта се виждат като на длан Преславското и Шуменското поле. Легенда разказва, че тук била лятната резиденция на българските царе. Дворците били много богати. Имало чешма от чисто злато. В подземието била царската съкровищница, пълна с богатства от цял свят.

Село Медвен е източно от град Котел. На север от селото е Борил могила. Легенда разказва, че там било съкровището на цар Борил. Входът на подземието бил сух геран. Долу започвала галерия. Зад желязна врата била съкровищницата. Вътре имало много злато, сребро и безценни камъни. В мраморен сандък Борил оставил корона, жезъл, златен кръст и златен меч...

Император Валент бил убит при Одрин. Римляните го отнесли в Рила. Погребали го в пещера. До саркофага сложили съкровището му. Саркофагът и съкровището били долу... Горе погребали знатните войни, загинали с императора. Около саркофазите им струпали злато и сребро... В пещерата римляните направили препятствия и сложили шипове с отрова... Към изхода се излизало нагоре. Там имало мраморен саркофаг. Оттук със скрит механизъм се отварял входът за императорската гробница и съкровището...

Югоизточно от Тополовград е село Устрем. На запад от селото се намира Вакъфският (Устремският) манастир Света Троица. Предание говори, че през турско пътят за Одрин минавал край река Тунджа. По него минавали турската хазна и пощата. Хайдутите правили обирите в местността Даркая, на 200 м от манастира. Златото криели в пещера, високо в скалите. По тези места върлували Христо войвода. Кара Кольо, Инджето и Вълчан войвода. По това време турците разрушили и опожарили манастира. Христо войвода, като застарял, се замонашил. С помощта на Кара Кольо, Инджето и Вълчана той съградил нов манастир. Христо станал Хрисант и до смъртта си бил игумен на манастира. Тук починал през 1813 година. На гроба му идвали Индже войвода. Кара Кольо и Вълчан войвода. Надгробната плоча на Хрисант се пази до днес в манастирската църква. Местните хора наричат манастира Хайдушки, а пещерата в скалите над него Каракольова дупка.

В югоизточния край на Сакар е Дервиштепе. Легенда разказва, че там в старо време имало голямо кале. Под него имало подземие. Вътре - несметно богатство. Много злато, сребро и безценни камъни били на купове. Двата входа били високо в скалите...

Северно от град Карлово, високо в Балкана, е Джендемът. Там е Хайдушката воденица. Под развалините са трите водопада Трояците. Предание говори, че мястото било хайдушко. Тук идвали хайдутите, като бягали от потеря. Тук живеели. Във воденицата мелели жито. В скалите имало пещера. Вътре слагали златото и среброто от обирите. При воденицата имало много леки пари...

На скалния масив на нос Калиакра има руини от крепост. Тя датира от тракийско време. В скалите под нея има много пещери. Легенда разказва за съкровището на Лизимах. Той го заграбил при поход. Тогава жестоко потушил бунта на въстаналите градове. Едни разграбил, а другите сами принесли злато, сребро и скъпоценни камъни за откуп. Съкровището Лизимах укрил в пещерите под крепостта...

В Трън, гласи преданието, се заселил прочутият Карафеиз. Той се настанил в каменна кула. Нарекли я Карафеизовото седалище. Кулата била в Спахийската махала. Имала три етажа и подземие. Тук Карафеиз си почивал след грабежите, обкръжен от гювендии и верни хора. Тук, гласи преданието, криел своето богатство -злато, сребро и скъпоценни камъни. След Освобождението кулата била съборена... Но до днес останало преданието за съкровището...

Село Кипилово е западно от град Котел. Източно над селото има останки от римска крепост. Местните хора я наричат Калето. Легенда разказва, че тук имало римско кале. В подземията му се пазело голямо съкровище. Когато варварите обсадили крепостта, не могли да я превземат. Оттеглили се. Една нощ запалили свещи на рогата на голямо стадо кози. От равнината ги подкарали към крепостта. Римляните били изненадани от огромната войска и нощното нападение... нямали време за губене. Затрупали с камъни входовете за съкровището и напуснали крепостта. На сутринта варварите разрушили крепостта. Съкровището останало в подземието...

Село Краинци се намира североизточно от Дупница. Близо до селото има останки от крепост. Легенда разказва, че тук през римско време живяла царица. Дворецът и бил в злато и сребро. При нея идвали знатни римляни и носили дарове - злато, сребро и безценни камъни. Царицата умряла... Погребали я в черква. Вътре сложили даровете и съкровището и. Черквата засипали с много пръст и камъни... До днес на 400 метра от развалините местните хора сочат могила. В нея била черквата...

Селата Голям и Малък манастир се намират западно от Елхово. Там са Манастирските възвишения. На тях има останки от стари крепости. Легенда разказва, че под едната крепост имало подземие, пълно със злато. Близо бил манастирът. От там започвало подземието. Мястото можело да се познае, кога вали дъжд. Там биели гръмотевиците...

Село Овчеполци се намира североизточно от град Пазарджик. До селото са Овчите хълмове. На един от тях има останки от крепост. Легенда разказва, че тук живял Константин. Той бил византийски император, свален от брат си. Бил заточен в крепостта. Като дошъл Константин, донесъл съкровището си. Укрил го в подземието на крепостта. Не минало много време и бил нападнат. Хората му отблъснали врага. През нощта нападателите запалили много свещи и ги сложили на главите на овце. Подкарали стадото към крепостта. Като видял огромната войска Константин избягал от крепостта. Съкровището останало в галериите.

На запад от град Горна Оряховица е Ряховското кале. Легенда разказва, че под него имало подземие. Вътре - купища злато, сребро, безценни камъни, статуи от злато и пиринч. Най-ценен бил златният конник. В едната ръка държал юздите на коня, а в другата - меч. Юздите били нанизани перли, а дръжката на меча - диамант. Конникът бил украсен с безценни камъни... Входът за подземието бил в калето. Там имало черен камък...

Остров Свети Тома е в Черно море. Намира се в залива Алепу, близо до брега. Легенда разказва, че от незапомнени времена островът бил пиратско скривалище. Тук пиратите заравяли заграбените съкровища. В скалите по брега имало пещери. Влизало се само под водата. Вътре пиратите слагали несметни богатства - злато, сребро и безценни камъни...
На острова има много змии. Затова някои го наричат Змийския остров.

Северозападно от град Тетевен е село Гложене. Има предание, че през турско някакъв гложенец бил в Браила. Там срещнал слепец, уважил го и му помогнал. Тогава слепецът му разказал тайната си... Когато бил комита в една пещера на Типчов зъб, сложили 6 катъра сребърни и 6 катъра златни пари. Пещерата затворили с плоча. На нея изчукали лява ръка. Наблизо на камък направили квачка с пилета... Като се върнал гложенецът, излязъл в Балкана. На мястото намерил плочата с ръката. Отворил входа. Влязъл. Вътре видял камарите злато и сребро. Като ги приближил, изскочил змей и го ударил. Той бързо излязъл. Затворил входа, но сложил ръката отвътре и го засипал. Едва успял да си иде вкъщи и умрял. Успял само да каже: „Какво имане видях... мога да купя девет села..."

Южно от град Велико Търново се намира местността Трошана. Легенда разказва, че тези земи били царски. Царят ги дарил на болярина Трошан. Той съградил в новите земи манастир. Царят разбрал и надарил манастира богато. В църквата всичко заблестяло от злато, сребро и скъпоценни камъни. В палатите на Трошан през лятото идвало царското семейство. Царят ходел в манастира и оставял безценни дарове, но... настанали лоши времена. Завоевателите наближили Търново. Монасите събрали всичко ценно и го сложили в подземието, при манастирското съкровище. Манастирът бил разрушен и опожарен. Монасите били избити. Останала само легендата за царския манастир.

Шишман кале е близо до Черепишкия манастир. Легенда разказва, че в подземието на калето имало съкровище - много злато и сребро. Входът бил засипан...

Северно от град Стара Загора е Чичек баир. На хълма са останките от Турското кале. Крепостта датира от римско време. Легенда разказва, че наблизо имало царски манастир. В подземна гробница бил положен самият княз Борис. В подземието на крепостта било съкровището му...

Царева ливада е в южната част на пролома на Дряновската река. На височината Градът има останки от стара крепост. Легенда разказва, че тук имало царски дворци. През лятото тук идвало царското семейство и видни боляри. Пасищата в ниското били царските ливади. Под крепостта имало подземие. Единият му вход бил горе, а другият се спускал в ниското близо до геран. В подземието на мраморна маса били поставени три корони, жезъл, кръст и безценни камъни. Седем каменни корита били пълни с жълтици...

В град Велико Търново е Трапезица. Легенда разказва, че в крепостта била царската монетарница. Намирала се до южния вход при Царева стъпка. Под нея имало подземие, в което се пазело царското съкровище. Ходникът бил покрит с каменна плоча. Надолу водели стълби до желязна врата. Само царят и пазителят на хазната знаели тайната на вратата. Пред нея имало ниши. В тях стояли скрити стражите. Когато турците нахлули, Шишман заповядал всичко да бъде пренесено в подземието. Машините за сечене на пари, суровото злато и златните и сребърните монети. Пълната съкровищница била затворена. Царят заповядал да се срине монетарницата. На мястото останали само купища камъни. Входът бил под камък на ос. Той се завъртал и се откривала каменната плоча. Под нея били стълбите към желязната врата. Тайната за камъка знаел само Шишман...

БЕЛОГРАДЧИШКИТЕ СКАЛИ

Прочутите Белоградчишки скали са привличали вниманието на стари и млади открай време и за тях се разказват чудни легенди. Една от най-разпространените е тая за двете забележителни фигури: "Монахът" и "Монахинята".
Имало някога, в приказни времена, между Белоградчишките скали два манастира: мъжки и девически, които стърчали на двата най-високи върха, оградени с каменни зидове.
Между калугерките живяла необикновена хубавица - сестра Витиния. Ала хубостта й била скрита под широкото монашеско расо.
Тя била родена някъде в пазвите на връх Миджур, близо край село Горни Лом. Казвала се Вита. Раснала Вита и хубавеела, красотата й била толкова голяма, че ако хората не познавали родителите й, могли да помислят, че е родена и излязла из някое чудодейно самодивско свърталище.
Вита имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки, извити гайтанлии вежди. Снагата й била стройна и висока като млада тополка, която се кършела и извивала в буйните празнични хора. Тя била сладкопойна пе­вица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.
Красивата овчарка често срещала в планината левент овчар, с висок, строен стан, с черни очи и коси като смола. Той бил надарен с голяма дарба - свирел ненадминато с кавал и свирнята му се леела като бързоструен планински поток. Слушала Вита свирнята на овчаря и в сърцето й се раждала голяма обич. Обикнал я и овчарят и по цял ден свирел след стадото си, а Вита го слушала затихнала и омаяна от свирнята.
Веднъж при родителите на Вита пристигнал стар калугер и смаян от нейната прелест, казал на майка й:
- Дъще, тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни.
Уплашили се простите хорица от тия думи на калугера. Питали и разпитвали къде да я заведат и как да я опазят. Най-сетне откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир.
Дни и нощи, седмици и месеци плачела неутешимо младата послушница в тъмната си самотна килия. Игуменката, прекръстила я Витиния, отначало дълго я увещавала, а после започнала да я заплашва с "боже наказание", ако не приеме калугерството.
Като жива погребана била Вита в манастира, ни искала да види, ни да чуе някого и тъгувала дълбоко за свободните планински простори и за любимия си овчар.
Веднъж на манастирския празник "Благовещение" затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Тя изскочила навън, промъкнала се сред навалицата и си пробила път до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там своя любим овчар. Видял я и той и в миг замлъкнал и вперил очи в любимата девойка. Но притичала старата игуменка, хванала за ръка Вита и я помъкнала към килията й. Отново потекли буйни сълзи из красивите очи на младата послушница.
Колко време минало, колко дни и нощи изтекли в безутешен плач, никой не помни. Но една нощ Вита чула тъжна, далечна свирня на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият мана стир. Дълго слушала сладкия глас на кавала Вита и успокоявала тъжната си душа. И оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, тя слушала свирнята на кавала и дочаквала така изгрева на слънцето ...
Една нощ излязла страшна буря, която бушувала свирепо сред околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си - бил гласът на овчаря, който от скоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания ... От тая нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила, развеселила се и калугерките решили, че тя вече се е примирила със съдбата си и е готова да приеме монашеството.
Минало почти година. Но неочаквано послушницата Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите помислили, че е болна и я оставили. Но сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките - от килията на Витиния долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, извикала:
- Да се прогони от нашия дом блудницата! Да се накаже жестоко, да се изгори детето й, то хвърля срам върху благочестивия ни живот!
Скоро се събрали и старейте на мъжкия манастир и заедно решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А тежко било тогава времето за изгонените от манастира - никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон. Като прокажени трябвало да живеят в пещери и гори далеч от хората, да се хранят с шума и трева, както животните.
Молила се Витиния, плакала, искала да я оставят в килията с детето й, защото навън ранната пролет държала още сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне. И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука - любимият на Витиния.
Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените монаси и над всичко - Витиния и Лука: два вечни символа на непобедимото любовно чувство, на дълбоката, сърдечна човешка обич...